fbpx

Междузвездни войни: Възходът на Скайуокър – not great, not terrible

Представете си само следната картинка – събрали са се стотици хора, по-голямата част от тях са елитът на елита в своята област. Сценаристи, режисьори, актьори, монтажисти, оператори, художници, CGI магьосници, озвучители и прочее – една малка мултимилионна армия, която работи трескаво месеци наред, ден и нощ. И накрая, след всичкия колосален труд, от салона излиза едно момченце с очила, което усилено гледа по ъглите на своята кутия за пуканки, с надеждата да намери някое скътало се зрънце. Този симпатяга, без да прекъсва „издирването на оцелели“, махва небрежно с ръка и поставя присъдата – „ста`а филмчето“

Звучи малко абсурдно, но така работи тая работа.

Във „Възходът на Скайуокър“ не са пестени средства – ефектите са уникални, сцените са с епохален мащаб. Хич даже няма и да споменавам десетките планети, на практика пресъздадени нови светове, на които се развива действието. Преди години не сме си и мечтали да гледаме бой с лазерни мечове насред плискащи се огромни вълни, изглеждащи съвсем истински. Вече няма „невъзможни сцени“, CGI се равнява на магията, за която киното копнееше десетилетия наред.

И все пак – „ста`а филмчето“.

Защото емоцията си остава не във визуализацията, а в историята. Знам, че някои хора ги боли от това, но от ден на ден тоя факт става все по-очевиден. Питайте екипа на „Игра на тронове“ (за протокола – аз съм от малкото, които харесаха последния сезон).

А историята в „Епизод 9“ от най-популярната сага на света е „средна ръка“ работа. Имаше си хубавите моменти, имаше си и ужасните такива. Като цяло интересна, но думата „завладяваща“ ще си я запазим за друг филм. А героите бяха приятни, но така и не се влюбихме истински в никого от тях. Няма да си платим билет, за да гледаме spin-off за приключенията им. А за prequel хич и да не си помислят …

Абе, с други думи –  „ста`а филмчето“.

Получихме ли отговорите на въпросите от предишните „епизоди“ – ами, май да. Но дали ни харесаха – ами, май не съвсем.

От тук нататък ще почвам СПОЙЛЕРИТЕ

Рей се оказа наше дете, ама не била на Скайуокър внучка, а на Палпатин. Пак има някаква логика, не можем да отречем – от самото начало ни казаха, че я владее силата, ясно беше, че е на някой големец рода.

Много не разбрахме родителите й за какво са се борили, какво се е случило с нея като дете, как се е запознала с Лея, що не помни гадния си дядо и прочее, ама все таки се скалъпи обяснението. Ст`а.

Поне разбрахме, че на всяка планета в галактиката бабите питат „ти чие си“. 

Същото и с Кайло Рен – не бил съвсем от тъмната страна нашият. Човърка го нещо отвътре. Някои ще рекат, че тоя конфликт би трябвало да е умрял с Хан Соло, ама как да е. Човек пораства, преосмисля някои постъпки. Има логика да му е криво, задето уби баща си, нали така? Не го разбрахме много, но пак ще кажа – не беше толкова зле.

Виж, живият Император малко обърква работата. Излезе, че малките космати човечета от „Завръщането на Джедаите“ са се радвали пресилено, пък и останалата част от галактиката заедно с тях. Син съм на юнашко племе, силно тачещо всеки повод за всенародно веселие, включващо смяна на властта и абсурдно оптимистични надежди за нов строй, така че не съм аз човекът, дето ще ги съдя. Но ми е малко криво, че така се появи от нищото тоя човек. Бях останал с впечатление, че любимият на всички ни Дарт Вейдър го пречука навремето. Оказа се, че Анакин Скайуокър всъщност не е възстановил никакъв баланс в силата, а само е скофтил още повече вида на Император Палпатин. Но и това ще преглътнем, тъй като все пак не беше нелогично, а само разочароващо.

Ако за нещо ще рева на два гласа, то е че началото на филма беше страшно претупано. Толкова набързо се разви действието, че нямаше време за никаква емоционална реакция към събитията, а за логични обяснения да не говорим. От първите 30 минути можеше да излезе спокойно един тричасов филм.

Но да се обърна все пак и към хубавите неща, защото не искам да съм от онези фенове, които само недоволстват. „Възходът на Скайуокър“ ми беше интересен за гледане. Нямаше скучни сюжетни линии, които изтръгват изтерзани въздишки още със споменаването им. Този път Роуз едвам се показваше тук-таме и всички сме много благодарни за това. По-скучен и лигав персонаж няма да намерите в цялата сага – ето, казвам го.

Пък и тоя път Поу (Poe Dameron) не изглеждаше крайно неадекватен дебил, което си е плюс. За първи път този човек беше интересен и се почувства като важна част от историята. Щеше ми се и с Фин да е така, но … няма пълно щастие. Така и не разбрахме точно каква му е драмата с Рей, ама изглеждаше като пълен загубеняк през цялото време.

И все пак, да спомена отново битката насред плискащите се вълни, че много ми хареса. Дори няма да повдигам въпроса, че мечовете не съскаха от водата. И за да възстановя баланса в Силата, ще спомена, че пък целувката между Рей и Кайло Рен, както и изобщо целият момент със съживяването, беше най-голямата лиготия, която можеха да измислят. Тези сцени бяха светлата и тъмната страна на силата в този филм – никоя не надделя докрай.

И така, да се върнем към началото, а именно, че „ста`а филмчето“, но за нови такива сме „не, мерси“.  Нямам нищо против да гледам още и още от вселената на Star Wars, но моля ви да приключим веднъж завинаги тая драма с това нещастно семейство Звездоходови.