fbpx

Пазителите – твърде праволинейна, за да бъде добра

Първата ми среща с творчеството на Гришам беше преди десетина години, когато прочетох „Изнудването“. Бях привлечен от гръмките думи на задната корица и реших, че този автор ще да е голяма работа. Не мога да кажа, че книгата ми беше скучна, но така и не разбрах откъде дойдоха хвалебствията, заради които чинно си платих в книжарницата. Оттогава така и не посегнах втори път към Джон Гришам до тази година.

Видях „Пазителите“ в една вече далеч по-лъскава книжарница и си рекох, че след като тоя човек е „любимият разказвач на Америка“, значи е редно моя милост да му даде втори шанс. Пък и да си призная – миналата година четох „Адвокатът с линкълна“ и зверски много ми хареса.  Реших, че още малко трилър от съдебните зали ще ми дойде добре.  Уви, Гришам отново ме разочарова…

Главният герой е полу-адвокат, полу-свещеник, който се е заел  с мисията да изважда от затвора невинно осъдени хора. Новият му клиент обаче идва с допълнителен товар, а именно, че не е в затвора по погрешка, а съвсем нарочно е натопен. Опасен наркокартел иска този човек да си остане зад решетките, а и са склонни на крайни мерки, за да не излезе истината наяве. Така новият случай на нашия герой застрашава живота на всички, които са замесени в него.

На пръв прочит звучи интересно, но за съжаление историята е толкова плитка, че нямаше как да предизвика каквито и да е емоции у мен. Нямаше нито един интересен персонаж, за когото поне малко да ме е еня. Всички до един бяха обикновени хора, представени в една крайно делова среда, от която така и не разбрах какво изпитват наистина. Дори когато се стигаше до екстремни ситуации, като побоища и смъртни заплахи, всичко изглеждаше някак изкуствено, по-скоро маркирано, отколкото разказано. Към това прибавете и че всички герои бяха или крайно лоши, или крайно добри, което само ги направи още по-изкуствени в моите очи.

Дори да се абстрахирам от безличните персонажи, щеше ми се поне историята да си струваше. От кумова срама да има някакви перипетии, които да затормозяват нашия човек, а пък може би и някой и друг обрат … Но за 300 страници аз не видях някъде адвокатът-свещеник да изпитва истинско затруднение. С такава лекота отмяташе проблем след проблем, че далеч преди края изгубих всякакъв интерес. За обрат и дума не може да става. От началото до края всичко беше изложено на масата и нищо не се оказа скрито.  Финалът беше толкова праволинеен, че просто постави точката на една най-обикновена история, която се чудя защо ли някой изобщо е седнал да разказва.

Съжалявам, но изглежда „любимият разказвач на Америка“ не е моята чаша чай. Виждам, че и за тази книга е пълно с положителни отзиви, но наистина не разбирам откъде идва тази възхита. Спомням си как четох посред нощите „Адвокатът с линкълна“ и не ми даваше сърце да я оставя. „Пазителите“ не ми беше дори наполовина толкова интересна. Може би някой ден ще се обърна отново към Гришам, но май ще е пак след  десетилетие. Дотогава ще чета какво се случва с Майкъл Холър, явно той е моят човек.