fbpx

Руслан Трад разказва кои са „Руските невидими армии“

С Руслан Трад си говорим за новата му книга, озаглавена „Руските невидими армии“. Кои са тези армии, колко време отнема написването на подобен труд и защо за България е важна тази информация …

Кои са тези невидими армии, за които разказвате в книгата си?

Името на книгата привлече интерес, невинаги здравословен. Но книгата не е жълта, нито пък предлага някаква мистика или тайнственост. Заглавието описва много добре темите, които засягаме в книгата и като цяло работата ни през последните три години, свързана с проследяването и разясняването на руския наемнически модел в днешно време. В световния новинарски поток навлезе името най-вече на една наемническа компания – „Вагнер“. Те са, ако можем така да кажем, най-видими, най-известни, елитът на цял набор от компании. Но истината е, че има поне дузина компании, които действат в различни места по света и имат различни приложения, а също са и под командването на различни силови структури в Русия. Някои от тях сме споменали и в книгата, като мога да насоча вниманието към ЕНОТ и МАР – изключително интригуващи за изследователите формации, които са част от много по-широка мрежа. Те са невидими също и защото подобни формации официални не съществуват в Русия, тъй като законодателството там ги прави нелегални. Но нека оставим някои отговори за прочита на книгата.

Защо тези армии са „невидими“, защо не са част от официалните действия на Русия? И всъщност тези армии за национални интереси ли се борят или за частни?

Русия спазва модел, който днешните лидери на Запад или не разбират, или не искат да прилагат. Войната е същата, но начина на водене на война се променя и сили като Москва, Пекин или Анкара го разбират чудесно. Ето защо руснаците прилагат нови методи, с които да създават по-широки мрежи, по-големи зони на влияние и да участват в конфликти, без това да носи тежестта на признанието, че се сблъскват с нечии други интереси. Наемниците са сравнително евтина услуга – в сравнение с поддържането на редовни войски – те могат да действат по-бързо, по-мобилни са и изпълняват повече заповеди. Макар да има примери на наемници, които отказват да участват в дадена операция, все пак правителствата разчитат все повече на сенчести и неофициални сили. За разлика от базираните на запад компании, обаче, руските ЧВК (частни военни компании) не действат в ущърб на руските интереси.

Разбира се, наемничеството не датира от сега, нито пък руската идея, която виждаме сега. Наемници има от столетия и можем да видим примери за използването им още в Античността. Руският модел пък датира още от 1960-те, но повече на теория, отколкото на практика.  Тук идва онова, което ни накара да проследим развитието на този модел – обвързването на държавни и частни интереси и прилагането на „пакет от услуги“ от страна на Москва към държави, където Кремъл има интереси. Начинът, по който наемническите компании са изградени и действат – това ни привлече интереса.

Наемниците са част от по-широка политика, която създава зони на влияние – като например в Африка. Това е различното от западния модел и е нещо ново като развитие. Та на въпроса чии интереси пазят – може да се каже, че както на правителството, така и на финансиралите ги бизнесмени. Всички печелят, както показва примерът от Централноафриканската република, който сме посочили и в книгата. Мините се охраняват от наемници от „Вагнер“, които пък са финансирани от близък до Путин олигарх, който има интереси в добива на злато. Правителството на ЦАР сключва договор, с който получава военни съветници, военна помощ и дипломатическа подкрепа от Москва – този пакет, за който говорим в книгата – а наемниците се разполагат на терен, като така подсигуряват добива на ресурси в полза на Кремъл.

Мислех, че книгата ще e единствено с акцент върху Близкия Изток, но всъщност не е така. Чисто като географски ширини – откъде докъде се разпростира това проучване?

Ако книгата беше писана през 2014 година, вероятно щеше да е ориентирана само към Близък изток, но от тогава насам нещата се промениха много. Наемническите групи се развиха. Така например, някои от тях бяха използвани в Източна Украйна и Крим, а други – като „Вагнер“ и предшествениците им от „Славянския корпус“, бяха тествани в Сирия. Тези стадии сме описали в отделни глави, като проследяваме хронологически генезиса на наемническите компании.

Ние сме посочили като основни примери дейността в Сирия, Либия и ЦАР. Но има посочени събития от Украйна, има действие и във Венецуела, Мадагаскар, Судан…Мащабът се разширява непрекъснато и обхваща райони, където Москва има интерес. Ако тенденцията се запази, вероятно ще трябва да проследим нови райони на активност на „Вагнер“.

Какви източници използвахте за тази книга и как успявахте да пресявате вярната от невярната информация? Колко време ви отне?

Както споменах, близо три години работим по темата за наемничеството като цяло и в частност за Русия. Източниците, без да разкривам информация за личности, са многобройни – от журналисти в ЦАР и анализатори в сферата до хора, които в момента продължават да са наемници.

Един от основните проблеми беше именно пресяването на информация, защото постоянно излизат нови и нови кадри. Свидетелствата са малко, макар и да се появиха през годините. Над темата се работи тепърва и като цяло изследванията са малко – нашето е едно от тях. Трябва да кажа също, че документация, за разлика от други теми, почти липсва, защото става дума за секретни операции. Трудно е да стигнеш до нещо, което може да бъде използвано свободно и още повече, да го изследваш.

Не на последно място, един от най-важните ни способи за набиране на информация е т.нар. OSINT – или използването на отворени данни. В днешно време е трудно даден процес или събитие да остане за дълго скрито, защото хората говорят. Това оставя дигитални следи, които могат да бъдат изследвани, събирани, анализирани.

С какво тези конфликти, които разглеждате в книгата, са важни за България? Има ли изводи, които можем да си направим ние като страна?

Като просто тема за наемници вероятно не е толкова важно за широката общественост. Като влияние и обхват на темата, обаче, е различно. България не е просто държава, стояща на картата. На първо място, страната ни се намира в близост до събитията, които разглеждаме и в книгата – от Югославските войни до конфликтът в Украйна. Това носи определена обвързаност и тежест. Също така, през нашата територия са минавали хора, сражавали се в тези конфликти, а това отправя въпроси в НАТО, където сме членове. Южният фланг на Алианса е особено важна тема като цяло за сигурността в региона.

Темата за Русия е доста чувствителна в България, какви реакции очакваш? Притесняваш ли се от негативните такива?

Вече има подобни реакции, но бих искал да изчакам първо хората да прочетат книгата и тогава да споделят мнение. Направи ми впечатление една негативна тенденция – няколко медии споделиха откъс от книгата, в който става дума за България и това привлича внимание. Проблемът е, че не това е фокусът на книгата, нито пък е центъра на темата ни – избирателното цитиране изкривява разговора, който искаме да водим и ни вкарва в политически теми, които са на дневен ред в момента у нас. Предпочитаме да стоим встрани от подобни неща и затова сме се съсредоточили в разговори с читатели и разяснения около процеса на писане и събиране на информация около книгата.