fbpx

Тарковски – непоколебимата вяра в киното

Тарковски ни оставя само седем филма, което на пръв поглед изглежда ужасяващо малко. Обикновено майсторите на киното имат двойно и тройно повече заснети ленти зад гърба си. Но от друга страна, колко режисьори могат да се похвалят с цели седем шедьовъра? Предпочитам да го гледам по този начин – нека чашата да е наполовина пълна.

Няма да ви занимавам с биографични бележки за Андрей Тарковски, ще оставя достатъчно линкове по-надолу, където може да научите повече за живота му. По-важното за мен е да акцентирам на уникалното (и много държа да използвам тази дума) разбиране на руския режисьор за същността на киното.

Истината е, че откакто седмото изкуство съществува, то винаги “взима” от останалите. Непрекъснато се обляга на литературата, изобразителното изкуство, музиката и театъра, като по този начин често губи своята идентичност. Андрей Тарковски смята, че киното има достатъчна мощ в себе си, за да не търси помощ от другаде.

За драматургията:

“…време е най-после да отделим литературата от кинематографа. … В киното много ме съблазняват поетичните връзки, поетичната логика. Струва ми се, че тя повече съответства на възможностите на кинематографа като най-правдивото и поетично изкуство.

Във всеки случай тя ми е по-близка, отколкото традиционната драматургия, в която образите се сливат в праволинейно, логично-последователно развитие на сюжета.”

… Многовековната театрална драматургия е породила огромен брой щампи, схеми, стандартни представи, които за съжаление намериха пристан и в киното”.

Не мога да разбера защо на човек, надарен с литературен талант, му се приисква да стане сценарист, ако, разбира се, премахнем чисто меркантилните причини! Писателят трябва да пише, а човекът, който мисли с кинематографични образи, е редно да стане режисьор.”

Тези разбирания за киното като ли че най-добре личат в “Огледало” и за много хора това си остава най-силният филм на Тарковски. Смята се, че лентата е много по-близко до поезията, отколкото до прозата, ако изобщо можем да ги отнесем в кино-вариант.

Но не само “драматургията” е претворена във филмите на руснака. Той отрича монтажа като водещо изразно средство и не приема да “насочва” зрителя през своите филми по този начин.

Монтажът:

“Трудно ми е да се съглася, че основен формообразуващ елемент на филма е монтажът, че уж филмът се създава на монтажната маса, както твърдяха през 20-те години привържениците на така наречения монтажен кинематограф Кулешов и Айзенщайн”.

“Кинообразът се ражда по време на снимките и съществува вътре в кадъра”.

..

“Според мен идеята на все същите привърженици на “монтажното кино”, че монтажът, като обединява две понятия, ражда нов трети смисъл, е абсолютно несъвместима с природата на кинематографа.”

“Аз отричам така наречения монтажен кинематограф и неговите принципи, защото те не дават на филма да продължи извън рамките на екрана…”

Цветовете:

Въпреки че във филмите на Тарковски кадрите са удивително красиви и носят огромен емоционален заряд, всъщност той отказва да се възползва от средствата на живописта и да “търси” зрителя чрез цветовете. Неговите виждания са, че цветовете трябва да бъдат “неутрализирани”:

“Трябва да опитваме да неутрализираме цвета, като не позволяваме да въздейства активно на зрителя. Ако цветът се превръща в драматургична доминанта в кадъра, очевидно е, че режисьорът и операторът заимстват от живописта средства за въздействие върху аудиторията.”

Музика и звук:

Подобни са вижданията му и за звука във филмите. Макар във всичките си филми Тарковски да използва музика, той винаги се е старал тя да се “разтваря”, а не да бъде водеща.

“Трябва да си призная: аз тайно вярвам, че филмът въобще няма нужда от никаква музика”.

“Основната ми идея е: светът звучи толкова чудесно, че ако се научим да го чуем както трябва, киното въобще не би имало нужда от музика”.

Цялата тази философия на Тарковски води до това, че той търси преди всичко “истинност”, а не символика. Затова и открито признава, че го дразнят въпросите за това какво символизира дадено нещо в неговите филми, като например дъжда, който често се появява на екран при него. Друго нещо, за което редовно му задават въпроси, е “Зоната” от филма “Сталкер“.

“Често са ме питали какво е “Зоната”, какво символизира и предлагаха най-невъзможни предположения. Когато чувам такива въпроси, побеснявам и се отчайвам. “Зоната”, като всичко в моите филми, нищо не символизира: “Зоната” си е “зоната”…

И не на последно място трябва да кажем и няколко думи за безкомпромистността на Тарковски. За това, колко проблеми му е създала тази безкомпромистност, може да се напише цяла книга. Но той никога не е приемал киното, а и изкуството въобще, като средство за развлечение или за пропаганда. За него творецът има преди всичко дълг към своя талант и към своя народ.

Ето какво казва за комерсиалните филми:

“Във всеки случай можем убедено да твърдим, че средните комерсиални стандарти за филмите, конвейерната телевизионна продукция непростимо развращават публиката, като й отнемат възможността да контактува с истинското изкуство”.  

Тарковски е бил много особен човек, няма две мнения по въпроса. Бих казал и много противоречива личност. Но за едно нещо няма спор и то е, че неговите седем филма са крайъгълен камък в историята на киното. Неговата работа изкачва това изкуство на следващото стъпало, помага му да се откъсне от зависимостите си и да намери своите си изразни средства.

“Огледало” до ден днешен е символ на “поетичното кино” и любим филм на мнозина от сегашните големи майстори на кинематографията като Ларс Вон Триер например. Но истината е, че същата поетичност можем да намерим във всичките му филми още от “Иваново детство”. Книгата му “Уловеното време” може да бъде учебник и вдъхновение за всеки, който обича киното. Може би е краен в преценките си, в изказванията си, но тази крайност се дължи не на инат, а на вяра. На вярата, че киното трябва да върви по своя път и че никой няма право да се отнася към таланта си и към публиката си безотговорно.

А ето и обещаните линкове:

Изповедта на Андрей Тарковски: Въпросът за щастието не ме занимава

Негодниците на Тарковски

Парадоксът Тарковски

Реквием за Андрей Тарковски

АНДРЕЙ ТАРКОВСКИ: ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ВИДЯ АНГЕЛ