fbpx

Тихото пробуждане на българския комикс – първа част

През 2020–та не е нещо изненадващо да прочетете материал за български комикс. Дори бих казал, че ще е странно медиите да не отразят широко излизането на някоя наша нова графична новела. Но допреди пет години ситуацията беше коренно различна. Да се говори за комикси беше екзотика и се случваше много рядко. Дума пък да не става да се приемат на сериозно и като изкуство. Какво стана през тази петилетка, та рисуваните книжки започнаха да се радват на такава популярност у нас?

Първо трябва да споменем, че комиксите в България може и дълги години да бяха „ъндърграунд“, но това не означава, че бяха изчезнали. Творчеството на художниците от „Проектът „Дъга“ е неоспоримо като качество. То може и да не получи сериозен отзвук в обществото, но ние не можем да го изключим от историята на българския комикс, напротив. Хората, които някога рисуваха „Дъга“, продължиха и в новият век да правят феноменални неща в деветото изкуство. В това отношение и с албумите на „Аракел“. Те се намират трудно на пазара, но за сметка на това ще останат в историята. Кой е казал, че изкуството се нуждае от голям тираж, за да е велико?

Но когато говорим за възраждането на интереса към комиксите, истината е, че главните действащи лица са други.  През 2016-та един от гигантите на пазара в България – „Сиела“ – издаде „Ракиямен“ и по някакъв начин постави българския комикс по щандовете на лъскавите книжарници. Книжката беше по-скоро ориентирана към младежка аудитория и разчиташе най-вече на битов хумор, но успехът й до голяма степен върна надеждата на родните художници, че има и у нас пазар за това изкуство. Нещо, което отдавна не се беше случвало – български комикс попадна в класациите за най-продавани книги. Успехът му беше достатъчно голям, за да се появи скоро и втора част.


Въпреки комерсиалната сполука обаче, трудно можем да кажем, че „Ракиямен“ постигна някаква промяна в отношението на българина към деветото изкуство. Книгата показа единствено, че младите в България биха се забавлявали с подобни неща, макар и без да ги взимат особено на сериозно.

Големият пробив за българския комикс дойде две години по-късно, когато от студио „Артлайн“ дадоха зелена светлина на Константин Витков – Титис и той показа на света своят „Джак Еридън: Крадецът на спомени“. Тази графична новела беше нещо невиждано у нас като мащаби. Титис постави основите на една голяма вселена, каквато се среща в графичните новели на Запад. Историите в тази вселена са кървави и мрачни, хуморът е черен, а стилистиката наподобява на материалите на Dark Horse Comics и други подобни издателства. Това не е комикс за деца, а премиерата му премина през медиите у нас като голямо събитие. Феновете го харесаха, почти не остана блог, който да не написа положителни рецензии за новия „Джак Еридън“.

Истината е, че нямаше нещо по-логично от това именно „Артлайн“ да са движещата сила зад пробуждането на комикса у нас. През последните години те са един „Дон Кихот“ сред издателствата в България и с невероятна енергия и въпреки всички трудности довличат на пазара графични новели като „Блексед“, „Син Сити“ и „Живите мъртви“. Благодарение на тях феновете в България можем с гордост да поглеждаме към личните си колекции на български език. Така че „Джак Еридън“ се озова на точното място и получи чудесна премиера и добро разпространение. Това не беше вече графична новела, за която трябва да пишеш на някой познат, за да ти я намери. Имаше я навсякъде и беше редом до останалите бестселъри. Та ако има крайъгълен камък в новата история на комиксите в страната ни, то това със сигурност е „Джак Еридън“.


ВТОРА ЧАСТ НА “ПРОБУЖДАНЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ КОМИКС”