fbpx

„Убиецът „Четирите маймуни“ – всичко, което трябва да бъде един трилър!

Ревюто е без спойлери

На английски има един израз за много интересна книга – “page-turner”. Ще ми се да не използвам тази чуждица, но просто не си представям материал за „У4М“ без нея. Трилърите на Джонатан Баркър могат да служат като пример в тълковния речник за „page-turner“, защото просто не те оставят да ги затвориш. Обръщането на следващата страница ти изглежда естествено действие като дишането – дори не се замисляш, че го правиш. На колко такива книги попадаме годишно? На твърде малко, че да си позволим да ги подминаваме.

Четвъртата маймуна

Първата книга от поредицата започва със смъртта на серийния убиец, познат като „Убиецът „Четирите маймуни“. Питаш се колко може да ти е интересна книга, в която издирваният лежи в моргата от самото начало. Е, явно може, защото ясно си спомням, че три-четири дни използвах всяка секунда свободно време, което имах, за да я чета.

Обратите може би не бяха толкова непредвидими, но не си скапах кефа, като гадаех непрекъснато какво ще се случи, просто четях, за да видя какво ще направят детектив Сам Портър и екипът му. Затова и толкова харесах всичко – дневника на убиеца, търсенето на отвлеченото момиче и всички поднесени ни туистове.

Книгата е перфектна смесица от различни (може би дори по жанр) истории, но най-важното е, че с нищо не се е прекалило. Напротив – всичко е в точната доза, което позволява едно динамично темпо, без да се изпада в безцелно препускане.

Екшънът е на лице, но Бъркър не ни губи времето прекалено много с изстрели, бой и горящи хора. Същото може да се каже и за типичните за криминалетата сегменти – завладяващо разследване, но без да се впускаме в подробни логически умозаключения и изсмукани от пръстите открития. Портър не се прави на Шерлок Холмс и от това книгата само печели.  Похитената жертва Емили може и да изживява своя кошмар, затворена в тъмна стая, но читателите не сме затормозени с разточителни описания на болката и психичното й състояние. Дори убийствата са представени така, че да ни се сторят брутални, но не и отблъскващи. Визирам това, че няма да прочетете нищо, което да ви се стори толкова гнусно, че стомахът ви да се разбунтува.

А краят на книгата беше перфектната отворена вратичка. От една страна историята получи своя край, от друга – нямаш търпение какво ще се случи по-нататък, защото разбираш, че има много по-голяма картина за разкриване.

„И пета ще умре“ и „Шестото покварено дете“

Двете книги ги разглеждам като една история, в „И пета ще умре“ със сигурност няма това усещане за завършеност както в “Четвъртата маймуна”. Цяло щастие е, че от „Плеяда“ издадоха двете книги толкова набързо една след друга, защото не ми се щеше да чакам година, за да разбера какво се случва. Успях да ги изчета без прекъсване и съм много доволен, че се получи така.

Докато в „Четвъртата маймуна“ всичко изглеждаше капсулирано в малък обхват от време и място, то в тези две книги стана ясно, че всъщност ни се е разкрил само един мъничък епизод от историята. Събитията се разпростират в много години и са част от още по-огромна конспирация, в която са замесени полиция, власти и мафия. Детективът Сам Портър, главният герой, всъщност е много по-въвлечен в нещата, отколкото изглеждаше в началото. Лошите сега са по-скоро жертви отколкото класически злодеи. Признавам си, направо са ми симпатични. Туистовете следват един след друг, но историята върви упорито в една здраво стегната логическа рамка. Това е голям плюс, защото понякога обратите карат събитията, случили се до повратната точка, да изглеждат почти ненужни или най-малкото емоциите в тях се отмиват набързо. Баркър не позволява това – пъзелът се нарежда малко по малко, но няма излишни парчета.

Смело мога да кажа, че това са три от най-интересните книги, които съм чел изобщо през живота си. „Шестото покварено дете“ я приключих на три отваряния, защото не исках да си хабя времето с нищо друго. Освен това Сибин Майналовски е свършил чудесна работа като преводач. Под линия са обяснени някои моменти, които можеха и да бъдат подминати през пръсти, но не бяха, и това определено помага да разбереш силата на написаното от Баркър.    

Дали бих искал да разбера какво се случва по-нататък с героите – със сигурност, но нямам нищо против трилогията да си остане трилогия, защото и така е перфектна. А Джонатан Баркър сега е сред най-заетите писатели отвъд океана и се надявам скоро да прочетем и още негови неща на български език.